Творчеството на един болен мозък...

Въх мали аз низнам къде се бутам тука сред вашите убийствени раоти, ама айде нали тряя се изфукам, че мога нещо...

Тъй, всичко е породено от болния ми мозък и не е действително!!!Сори ако има правописни грешки!!!

Студена сутрин, избледняжаща луна.

Сутрин като всяка друга преди тази, е с малката разлика, че пронизващата мелодия на будилника ми бе точна. Изстенах от недоволство и разтърках очи, протегнах ръка и впих пръсти в меката козина на мъркащото създание добрало се до леглото ми току що. „Скъпоценното ми камъче” наричаше го мама затова го кръстихме Опал, но това беше преди баща ми да я пребие до смърт след поредната си пиянска нощ. Още помня красивата усмивка изписана на лицето и от радостта, която изпитвах аз когато ми подари тази котка, още помня хилядите сълзи, които изплаках за мама след като баща ми я преби за дето ме глезила с подаръци. Още се питам как полицията повярва на скалъпеното падане по стълбите, още помня нелепата смърт която баща ми измисли.
Силното тряскане на врата ме изкара от болезнените спомени.
Станах от леглото си и с бавни крачки се запътих към банята от която излизаше баща ми. Погледнах го с очи пълни с омраза и гняв, а той ме поздрави с поредната си съскаща обида, но не му обърнах внимание, вече бях свикнала.
Влязох в банята заключвайки вратата след себе си. Нова вълна от спомени ме връхлетя…окървавените дрехи, локвите кръв, бейзболната бухалка… Затворих очи и разтърсих глава опитвайки се отчаяно да премахна спомена. Наведох се над мивката, пуснах студената вода и наплисках лицето си. Погледнах се в огледалото в главата си проби път нова мисъл, „Нов ден.Може би различен”.
След няколко минути се върнах в стаята си щастлива от факта, че изминах разстоянието от банята до нея без някой да ме влачи за косата и без някоя нова синина.
Огледах стаята си за нещо което бе различно от екип на мажоретка, костюм на стюардеса или нещо друго от извратените фантазии на така наречения ми баща.
Погледа ми спря върху чифт черни дънки в комбинация с черна тениска на Nightwish, без да се замисля го облякох за секунди. Докарах косата си до прилежен вид, обух кецовете си и мушнах в задния джоб на дънките сгъваемо ножче, бях готова да го използвам ако се наложи. Грабнах чантата си и се запътих към училище. Вървейки към спирката в главата ми все още се въртеше мисълта „Нов ден. Може би различен”.
Зачаках зелената светлина за пешеходци да светне…5…4…3…2…1, колите намалиха и спряха зачаквайки новият си старт. Тръгнах да пресичам забързано и…последното което чух бе писък на жена, писък разкъсващ мъглата, писък звучащ безпомощно, а последното което видях бе ярка, примамлива светлина. Всичко стана за секунди, болката бе силна, но премина бързо сякаш рязко махнах лепенка от заздравяла рана…
„Нов ден.Може би различен!”.
Студена сутрин.
Избледняваща луна, а после…блажена самота…

Много ми харесва. Много готино си написала сичко.
Ще има ли продължение?
Ай уонт подължение!!
Дис ис фром ми.
Байй Like a Star @ heaven

О.О
ИИИИСКАМЕ ОЩЯ ИИСКАМЕ ОЩЯ!

Въх.
Хубаво е...
И съм честна...
Наистина е...красиво о.О
Ъъ да искаме още

Въх направихте ме вери хепи, ама то няма повече, т.е. това си няма продължение. Имам си ощш разкази имам и един фик с вампир. Кое да ви пусна, мисля да е фика...
*мисли, мисли, мисли*
Окей фика ще е.

Sorrow, pain, death ... a new life

Творчеството на един болен мозък... Coverofmynewbook

Първа глава. Историята.

Хвани ръката ми. Дръж се здраво.
Ще минем през страшни места, но мисля, че знам пътя.
Само не пускай.
И ако те целуна в мрака, не се притеснявай,
защото ти си моята любов. (Стивън Кинг)

...Студени капки пот се стичаха по лицето ми, около мен бе непрогледен мрак, единствено бледата луна хвърляше сребристата си светлина, но въпреки това не виждах пътя пред себе си. А аз тичах ли, тичах, нямах цел, краката ми вече болезнено се вдигаха от земята, чуваше се джвакането на калта под обувките ми, нещо в мен закрещя, че съм в грешна посока и беше право. Достигнах стена, краят на улицата, опрях гръб на нея и болезнено се свлякох на земята. Тъмна, гъста мъгла ме обгръщаше, навлизаше в ноздрите и устата ми, минаваше през гърлото ми, с една единствена цел и когато я достигна я сграбчи с двете си ръце в здрава, непобедима хватка...и въздухът секна. Отворих уста с болезнено желание да изкрещя, но от нея не излезе нищо, очите ми с болка се впиха в тъмното небе, което за секунда бе осветено от ярък лъч светлина. След него последва и силен гръм, чийто тътен отекна в стените. Гърдите ми се свиваха и разширяваха болезнено и напразно. Небето се разцепи и големи капки се устремиха към тялото ми. Забиваха се с все сила върху голата ми плът, сякаш хиляди игли се забиваха в мен, нагорещени, смъртоносни...
- Адриана! - чух името си и рязко се изправих в леглото, последва силен трясък и рязка болка в главата ми. В последствие осъзнах, че трясъка е бил от удара на главата ми в горното легло, това се случва всяка сутрин от последните няколко години...и по точно откакто брат ми умря. Изправих се, а сънят не напускаше мислите ми, очаквах смъртта си по този начин, точно както се е случило с Дийн или поне полицията казва така, макар тялото му да не бе намерено...
Разтърсих глава в отчаян опит да изляза от болезнените спомени, затътрих краката си до банята. Опрях ръце на мивката и очите ми се впиха в образа обрисуван в огледалото, а там нямаше и следа от някогашните жизнерадостни зелени очи, пълни с жажда за живот и знание, те бяха отстъпили място на безличния мътен цвят и дълбоките лилави сенки. Някогашната мургава и стегната кожа, красива и чиста, точно като на типичното 17 годишно момиче, се бе отпуснала и посивяла, сякаш бе на 40 годишна пушачка. Нямаше ги и плътните алени устни, на които вечно имаше усмивка, нямаше я и някогашната дълга и лъскава кестенява коса. Няма ги от 2 години на сам...
Наплисках лицето си с вода и мудно измих зъбите си, не си направих труда дори да си среша косата, просто я вързах на висока опашка, а нея навих на кок...както всеки ден през последните 2 години...
Върнах се в стаята си и отворих двукрилия гардероб, а очите ми се насълзиха, както вчера и онзи ден, дрехите му все още бяха там, не смеех да ги махна или просто не исках. Побързах да извадя нещо подходящо за училище и затворих вратите.
- АДРИАНА! - гласът на майка ми достигна да ушите ми. Облякох извадените дрехи, които в последствие се оказаха дълги черни дънки и широк черен суитчер с качулка и без цип. Идеално, точно като за мен, дрехите допълваха дупката в която се намирах. Обух кецовете си и свалих чантата си от закачалката на вратата. Слязох на закуска. Коремът ми се сви при вида на празния стол точно до моя. Сякаш бе потънал в прах. Седнах до баща ми, който безинтересно разлистваше страниците на вестника, като периодично отпиваше от кафето си, докато мама слагаше закуската на масата. Отново сложи четири чинии, сякаш да напомни на Дийн, че дори да го няма ние го помним и той все още е част от семейството.
Двадесет минути по-късно, след три чаши кафе и изядена на сила малка препечена филийка, излязох от вкъщи и тръгнах по пътя към училище. Чудя се дали преди две години, когато той се е прибирал по същия този път е знаел, че това ще му е последния ден измежду живите. Дали е знаел, че като поема в друга посока ще срещне смъртта си? Едва ли...Чудя се също как ли е станало всичко, полицията не намери тялото му, само кръв, неговата кръв в една от задънените улички в квартала, дали болката е била непоносима или всичко е свършило бързо? Надявам се да е била бърза смърт...
Някак без да усетя отново се бях отправила към гробищата и краката ми ме отведоха до неговата надгробна плоча. "Искам в далечното бъдеще, когато умра на гроба ми да пише "Горко ти, че ме прибра Смърт, навлече си белята с мен!", би било готино!", казваше той, а сега аз прокарвам пръсти по същите тези думи, макар да не ги виждам, защото погледа ми е замъглен от сълзите. Прокарах пръсти и по усмихнатото му лице, което сякаш ми махаше от снимката, прокарах пръсти и по гравираните със златни цифри "18 години", толкова млад си отиде, а имаше такова желание за живот искаше да изцеди всичко от него, а сега какво...дори не успяхме да го погребем както трябва, празен ковчег, а кой знае къде се разлага тялото му сега...
Стиснах очи и прехапах до кръв долната си устна, паднах на колене върху зелената прясна трева, а ноктите ми се забиха в пръстта.
- Защо? - единствено успях да пророня аз.
- Ади! - чух нечий глас след себе си, а после нежни, но и мускулести ръце ми помогнаха да се изправя от земята. Погледнах към лицето на дошлия току що, от там ме гледаха разтревожено черни очи. Разплаках се по-силно и го прегърнах. Джес - единствената ми упора след смъртта на Дийн, най-добрият ми приятел, той единствено разбираше какво преживявам, той беше единствения, който ме изслушваше.
Когато тръгна към изхода на гробищата не се противях, а може би не исках, краката ми се влачеха до него, а той тихо ми шептеше в ухото...
- Шшш, спокойно миличка, спокойно...тук съм... - нежния му глас наистина ме успокояваше.
Не след дълго бяхме стигнали до училище, аз бях спряла да плача, може би защото очите ми бяха пресъхнали вече, а може би защото ми беше писнало от подигравки...
Застанахме на входа на сградата...Сега беше началото на последната ми година, от която зависеше бъдещето ми, поредната година, която трябваше да преживея без Дийн.
Поех дълбоко въздух и тръгнах по пътя на съдбата ми...

ОЩИ ОЩИ ОЩИИИИ!!!
Страхотно е!! Просто нямам думи!!!!
Описваш всичко така добре..... Честно си казвам, много малко разкази могат да ме грабнат, а този определено е един от тях!!!! Всичко е просто изумително; всяка дума си е на мястото....
Продължавай в същия дух, защото ай уонт ОЩИИИИИИИИИИ!!!!
ЦелувчициИ :lovel:

Цветиинка